• Джули Хаджолян - Редактор

Белегът прониква, но кожата се мени

За човешката ранимост и нейното недълготрайно лекуване.

Снимка - Джули Хаджолян


Колкото повече живееш във времето, толкова по-сигурно се убеждаваш, че то не лекува, нито променя; по-скоро помага и изменя. Не става по-просто, а се научаваш да живееш със сложното. С онова, което продължава да поражда у теб една и съща емоционална реакция, макар и на различно ниво, и въпреки опитите на разума ти да я промени.

Като малък/а си гледал/а с години напред, а сега се опитваш всячески да удължиш днес, от страх, че утре бъдещето ще изглежда още по-несигурно.

И все пак, някак, надеждата стои. Примесена с, може би сляпа, вяра. Колко от нещата и връзките си с другите продължаваме, понесени от течението им и непомнещи за дълго неговите забързвания, ударите в камъните, периодичната ни нужда от спасение... Разсейваме се отново от безтегловното усещане да си във вода, от красивите гледки при срещата ѝ със слънчевите лъчи...

Парадоксално, посилни сме да кажем не, когато сме най-слаби. Когато нервите ни са най-изтънели, мускулите също, артерията почти затворена, пропускайки кръв живот толкова, колкото да ни бъде. Защото ние не бихме прекратили нещо, което в каквито и вид и степен да е, все пак ни вдъхва сила. Сила от любов, сила от сигурност, сила от надежда, примесени с вяра.

Жалко ли е? Тази дума е така груба. Не бих искала да виждам хората като жалки. Не искам и не ги съдя по долния начин, който предразполага да се възприеме значението на тази дума спрямо тях. Просто сме крехки - по-нежна дума от “слаби”. Последната някак е придобила един негативен смисъл, който отново бих избягвала. Просто сме раними и достатъчно наранени, а болката продължава да се трупа. Просто сме нуждаещи се, дори повече от искащи. Човечността ни всъщност се проявява, когато сме заедно в ниското, когато егото се смирява и отстъпва пред съпричастността.

Силата на хомо сапиенса се открива в слабостта, в умението му да я осъзнае и овладее спрямо дадената ситуация - за което обаче се изисква тренинг.

Но и той продължава във времето, а времената се менят, хомо сапиенс индивидът също. Следователно един тип тренинг не би бил от полза в различни интервали от време, в които се менят психическите, емоционалните и физическите ни свойства. Един повод за болка не мени съществуването си по хронологичната линия - ние сме тези, чиито възприятия придобиват нови форми спрямо него. Не настъпва промяна из основи, а в нюанси.

Ако тези размисли имат нужда от извод за завършек, то може би нека е този: да си прощаваме всеки път, в който не успеем да овладеем уязвимостта си; тя да не посрамва, а да ни тласка към допълнителни изследвания на човешката ни същност. Доколкото ни е по силите в дадения отслабен момент.