***

Вървя по улиците и в ушите ми гъмжи, гъмжи, гъмжи музика. Пресичам, движа се бързо и ритмично. Докато вървя си се представям. Представям си, че съм във филм. Камерата хваща мен и походката ми, моите слънчеви очила, моето черно палто, моите тежки ботуши и моя устрем. След това се оказва, че камерата е някъде далеч и високо, защото аз ставам все по-малка и по-малка - зърнестият кадър е завладян от мегаполис, пълен с хора, коли, трамваи, обекти, смог. Музиката в ушите ми и музиката на филма е музика за бунт и треска, защото аз вървя към някаква промяна, която вярвам, че трябва да постигна. Аз толкова силно вярвам какъв трябва да е светът. Формирах гледните си точки към човечеството и сега много силно копнея да открия тълпите. Тълпите, които мразя. Тълпите, които мога да променя. И тълпите, на които принадлежа. Може би нищо не се е променило от векове, но аз не искам злият човек да победи. Злобният човек да унижава. Жестокият човек да празнува. В следващите кадри се ускорявам, затичвам се и няма кой да ме спре да вярвам, че ще успея, че идва ново време, че ще тържестува благото, справедливото и доброто, а гневът и насилието ще са сюжети. И неизбежно аз се спъвам. Падам напред. Слушалките ми политат на метър от мен. И внезапно чувам ХРЯС!  

Текст на Ана-Мария Сотирова, вдъхновен от видео #1 на Деница Николова.

Дигитална илюстрация на Даниела Ковачева, вдъхновена от видео #2 на Деница Николова.

Видео глич арт от Пол Бодуин, създадено по картина на Хана Иванов и коментар към снимка на Димитър Чакъров.

IMG_0731.JPG

- [ ] Това е една моя светлина, която до скоро и аз не знаех, че имам. Никой досега не ме е виждал в това ми състояние. Състояние, което не се свързва с физическото. То е невидимо за хората, то е психическо. Последните няколко месеца са едни от най-тежките ми в живота и това, което изпитвам, дори с думи не успях да опиша... „Епизодите”, които получавам ежедневно. Психиката е най-страшната невидима сила, за която човек няма рентген. Затова и хората я разглеждат с пренебрежение.

- [ ] Ето и защо психоложката ми даде като задача да покажа това, което изпитвам, под формата на един кадър. Имаше първоначална идея, но всичко беше така, както го разбирах на момента, всеки предмет, чувство, светлина, цветове, сенки и всичко това се случваше в момента на процеса на снимане. Влагах само психика, физическото време не съществуваше тогава. Снимката няма точни правила, а и не би трябвало да има.

- [ ] За мен този кадър значи много, накара ме да осъзная всеки един детайл в състоянието (моето аз). Не знаех как нещо подобно би описало толкова точно едно човешко същество, неговата мъка, страх, борба, надежда, воля, предателство и омраза. Изкуството се доближава толкова до науката, колкото и науката до изкуството. Двете са взаимно свързани и изграждат един свръх интелект. Отделно те са просто знания в определена сфера.

- [ ] А какво е вашето виждане, вашето усещане в собствената ви наука на психиката ви?

_DSC3469 (2).JPG

Видео на Ивайло Саралийски по музика на SMYAH.