***

​Вървя по улиците и в ушите ми гъмжи, гъмжи, гъмжи музика. Пресичам, движа се бързо и ритмично. Докато вървя си се представям. Представям си, че съм във филм. Камерата хваща мен и походката ми, моите слънчеви очила, моето черно палто, моите тежки ботуши и моя устрем. След това се оказва, че камерата е някъде далеч и високо, защото аз ставам все по-малка и по-малка - зърнестият кадър е завладян от мегаполис, пълен с хора, коли, трамваи, обекти, смог. Музиката в ушите ми и музиката на филма е музика за бунт и треска, защото аз вървя към някаква промяна, която вярвам, че трябва да постигна. Аз толкова силно вярвам какъв трябва да е светът. Формирах гледните си точки към човечеството и сега много силно копнея да открия тълпите. Тълпите, които мразя. Тълпите, които мога да променя. И тълпите, на които принадлежа. Може би нищо не се е променило от векове, но аз не искам злият човек да победи. Злобният човек да унижава. Жестокият човек да празнува. В следващите кадри се ускорявам, затичвам се и няма кой да ме спре да вярвам, че ще успея, че идва ново време, че ще тържестува благото, справедливото и доброто, а гневът и насилието ще са сюжети. И неизбежно аз се спъвам. Падам напред. Слушалките ми политат на метър от мен. И внезапно чувам ХРЯС!  

​

Текст на Ана-Мария Сотирова, вдъхновен от видео на Деница Николова.

Част от брой IV.