Свилена Иванова рефлектира върху ситуацията, в която всички ние бяхме и продължаваме да бъдем поставяни. Текстът отразява нейната сензитивна позиция, в съчетание с изображения от личния ѝ архив, както и предложенията ѝ за звуков акомпанимент.
„Свободата е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората“ – до каква степен този цитат от Мигел де Сервантес важи и днес? Във времена на принудителна изолация, вследствие от пандемия, отнела живота на стотици хиляди, свободата до голяма степен е ограничена. Но не е ли това парадоксално – времето спира, ти диктуваш всеки момент от ежедневието си, не зависиш от график... с две думи – имаш свобода. В този случай положението става извънредно заплетено.
Изолацията разкъсва връзката с природата. Онези моменти, в които се събуждаш преди утринното слънце, нахлузваш маратонките и бягаш по плажната ивица, преследвайки изгрева... усамотена разходка из горите на планината, таяща в себе си ромоляща красота и утехата на прохладния пролетен следобед... Когато, седейки на някой тетрапод, молиш вълнолома да те защити от стихиите, с които животът те връхлита, а фара – да освети нощта, чиито звезди са изчезнали под звуците на тъжна арфа, както всички надежди и мечти… Тези моменти многократно се пикселизират в сънищата ми, но филмовата лента не се проявява.
Факт е, че хроничната социална изолация увеличава риска от смърт с 29 на 100. Това е така, защото социалните контакти може да ни предпазят от негативното влияние на стреса. Изолацията привлича хората към навика да общуват по-малко и да се затворят в себе си. Това е повод да се замислим, че не сме сами в „битката за оцеляване“.
Лично на мен тази ситуация оказва особено влияние върху чувството за колективно съзнание и единство. Когато осъзнаеш, че не си сам, когато допуснеш идеята, че си част от нещо по-голямо, тогава емоционалното състояние става споделено и потискането на социалния контакт, дори и онлайн, в този случай не се явява като решение на тревогите, дори обратното.
А кое е нещото, което ни кара да се чувстваме свързани, какво ни обединява най-много? Това според мен е изкуството. Когато твориш, имаш свободата да изразиш себе си, да забравиш всичко останало и сякаш, изпаднал в транс, омайваш сродни души. Неслучайно съществува поверието, че музиката в душата може да бъде чута от Вселената. Това до голяма степен обяснява защо се просълзяваме, когато гледаме филм, защо настръхваме, когато слушаме музика, и как една картина може да ни пренесе в друго измерение. Изкуството се проявява в безброй форми, а още повече са поводите, провокирали проявлението му.
Изолацията дава възможността да открием вдъхновение в себе си, да се свържем с вътрешното ни аз, дава ни време за интроспекция и размисъл, възможността да моделираме личността си (в моя случай личностите си, бих казала...), да упражняваме волята си, да се пречистим от токсични мисли и да се освободим от вредни навици.
Да поемем отговорност за себе си, да се изправим пред негативните си черти, които сме потискали толкова дълго. Учи ни да се грижим за своите мисли, защото те са началото на нашите постъпки. Наяве излиза и фактът, че властта над другите е сила, но властта над себе си е истинското могъщество.
Да станем по-... добри? Не се връзва сякаш.
Да станем по-човечни.
По-земни.
Личен избор – за известно време не осъзнавах, че всичко това е въпрос на личен избор и допуснах негативните мисли да поемат контрол над мен. Размиха се границите между това какво се случва в ума ми и какво се случва в реалността. Но ако не поемеш дъх и не се гмурнеш надълбоко, вероятно ще изпуснеш красотата на перлените отблясъци. И както още казва Сервантес – „В душата на страхливеца няма място за щастие“.
Изолацията ме научи да слагам съзнанието си на пауза. Научи ме да вярвам, че това, което имам, е предостатъчно. Дишам, жива съм, имам съзнание – повод да се отърся от напрежението и терзанията, и да бъда благодарна. Когато човек осъзнае, че нищо не му липсва, целият свят му принадлежи. Намерих се в състояние, при което енергията ми не се движи наникъде – нито към бъдещето, нито към миналото, тя просто си е тук с мен. Потапям се в езерото на собствената си енергия, усещам нейната топлина. Този момент е всичко.
“Опитай да се научиш да вдишваш дълбоко, истински да усещаш вкуса на храната, докато се храниш, и когато спиш, наистина да спиш. Опитай толкова силно, колкото ти е възможно да бъдеш жив с цялото си същество, и когато се смееш, смей се с цяло гърло. И когато се ядосаш, бесней на воля. Опитай да бъдеш жив. Достатъчно скоро ще си мъртъв”. - Ърнест Хемингуей
Наскоро се разхождах в спомените си от близките месеци. В първите дни на януари, вървейки по павираните улици на Маастрихт, видях отражението си във витрина с пишеща машина, на която беше прикрепен лист с този цитат от Хемингуей. Замислих се колко щастлива бях, колко реално усещах щастието. Сякаш можех да го материализирам и докосна, да го прегърна и да се вкопча в него. Бях приета в университет, организирах собствен рецитал, пътувания до непознати земи… 2020-та предвещаваше ключови събития в живота ми, не само в кариерен, но и в личен план. Действително реализирах много от желанията си, бях свикнала всичко да е по график и по ноти. Дори може да се каже, че контролирах бъдещето. Рисувах картини в ума си и те се превръщаха реалност, докато не стигнах до заключението, че хората не сме магьосници. Имаме неограничен брой възможности, но не сме всемогъщи пред майката природа.
Тази пандемия даде толкова на хората, колкото и отне. Със сигурност ме направи по-силна, защото успях да преглътна зависимостта си да контролирам всяка секунда. Научи ме да съм по-смирена, но и да не загубвам борбеността си.
Научи ме, че да виждаш нещата такива, каквито са, е лесно. Силата е в това да можеш да ги приемеш. Да намериш смелост да проектираш диапозитива и… просто да се насладиш на гледката.
Смирена Славена
Илюстрацията е дело на шведски артист, когото Свилена и сестра ѝ срещат, и който предлага рисунка по снимка. Профилът му в Инстаграм.