Доста успешен „опит“, както го нарича самият автор - Биляна Тодорова, - за критически поглед върху инсталацията „Един човек“ на Венелин Шурелов, която бе открита през есента на 2020 г. в София. Статията е поместена във втори брой на списание „Дерзай“, където се споменава, че инсталацията ще стои до декември 2021 г., но, изненада! Все още можете да я видите (както и тя Вас) на софийските жълти павета до края на месец март, 2022 г.!
Какво е „Един човек“ ?
Този въпрос продължава да бъде задаван и да генерира конструирането на разнопосочни отговори. Самият Венелин Шурелов окуражава „разрояването на интерпретациите“1 и с това потвърждава, че платформата спокойно може да живее животи, напълно непознати или дори непонятни за своя автор. В този смисъл „Един човек“ се оказва онова, в което ние го превърнем.
В какво обаче сме способни да го превърнем и докъде се простират неговите граници?
Той може да бъде всичко – този отговор не ни задоволява. От една страна, трудно е да не проявим скептицизъм, а доста лесно – да опитаме да открием ограниченията на дигиталния му ум, да нарисуваме границите около тялото му почти така, както се огражда едно местопрестъпление.
От друга страна – какво ако се доверим на неговите възможности? Той може да бъде всичко, в което го превърнем ние: и изведнъж отговорността остава у нас. Ние трябва да решим какво да правим с нея – при това можем и да не решаваме нищо. Можем да откажем да се интересуваме от „Един човек“. Той няма да дойде да ни търси и да иска обяснение от нас.
И накрая, не е ли истината някъде по средата: пред нас стои един инструмент, една медия, отворена към идеите ни, към желанията ни да я използваме, и, като всеки инструмент, и този вероятно притежава някакъв предел на възможностите си. Да открием този предел, се оказва важно не просто за да утвърдим критическия си поглед над него. Очертаването на граници е очертаване не само на полето на невъзможното, но и на едно поле на достижимото, на употребимото, на работещото. От това очертаване зависи дали, веднъж осъзнали присъствието на „Един човек“, ще останем пасивни наблюдатели, или, напротив – ще се оставим любопитството да ни превърне в „играещ човек“, в съучастник на едно събитие.
В разговор за платформата, самият Шурелов казва:
„Онзи, който преживява serendipity [щастлива случайност], е настроил сетивата си - нужна е една странна симбиоза между интуиция и знание, странното умение да виждаш мостове там, където всички други виждат дупки, пропасти, бездни.“2
Постига ли „Един човек“ действително целите, заложени в концепцията му? Как той може да бъде отражение на цяло едно общество, докато е неподвижен зрител на малкия свят в центъра на София? Чие обобщение са отразените в него думи и образи, щом като погледът му едва обхваща територията на един площад? Очертава ли невъзможността му да се движи едни физически граници, които се прехвърлят и на концептуално ниво?
Ограниченията на този медиен инструмент крият потенции, самото осъзнаване на които е вече белег на успешно проведена с „Един човек“ комуникация. Да, неговият живот ще бъде кратък. Да, в неговата памет ние сме мимолетни парченца пъзел, които бързо ще бъдат изтрити и заменени от нови такива. Да, той е неподвижен.
Но ние не сме.
И ето как целият наш потенциал на живи, подвижни, виждащи, разбиращи и говорещи хора, бива отразен и върнат обратно от този „Един човек“, който, без да може да помръдне, подава ръка към нас да го поведем нанякъде; призовава ни там, където е така лесно да открием пробойните на неговите възможности и да се спрем пред тях, вместо това да направим крачка напред и да потърсим мостовете; а защо
не – и да ги построим.
Дали и по какъв начин ще го направим – това са въпроси, на които тепърва предстои да отговаряме. Вероятно е той самият изобщо да не се окаже участник в решенията, в отговорите; но като добър критик, вече е станал събеседник в един дискурс на задаването им.
Може би именно там, където „Един човек“ като колективен образ привидно се проваля, там, където ни кара да видим, че достига предела си, започва всъщност неговият успех. Там стои тихата, едновременно толкова очевидна, но и почти невидима провокация – да поемем щафетата. И онова, което прилича на издигната стена, е всъщност врата, която може да бъде отворена.
В последна сметка, като едно огледало на времето и обществото си, но и като едно парче от пъзела на това общество, „Един човек“ винаги ще бъде способен да стигне точно дотам, докъдето ние го отведем – и той не е единственият, за когото това е истина.
Дали ще бъде видян като отражение, като метафора, като метонимия на заобикалящата го среда, и независимо кои негови потенциали ще решим да използваме, „Един човек“ може да служи като малък обединяващ възел; като игрално поле, в което за момент можем да си представим, че сме подредили пъзела на един отдавна разбит символен ред, в който както местата на машината и човека, така и на хората един спрямо друг, са изгубили свръзката помежду си и тепърва ще я търсят отново.
А едновременно с това, в случайните застъпвания на образи, в празните екрани, в които не се случва нищо, и чрез които, типично по човешки, можем да припишем на „Един човек“ някакво почти метафизично очакване, дори някаква особена самота; или пък в онези, в които наред с валящия сняг виждаме неразпознаваем силует да се слива със сянката на колоса – все пак остава пространство да се запитаме какво има отвъд добре разграфените квадрати на малкия свят на ежедневието. Остава пространство да се промъкне реалното, да се промъкне дори мистичното.
Издигнат на тази натежала от история локация, „Един човек“ не претендира за революция. Но истината е, че под знака на неговото порастване, на неговата мимолетност, на привидната лекота на израза и образа, изведнъж се отваря врата към някакъв нов въздух – и може би, поемайки го, можем да пуснем едни отдавна разклатени, отдавна пропити с влагата на отминалото и узрели да си отидат асоциации, спомени, разбирания за вярно и грешно, за хубаво и грозно, за глупаво и разумно, да спрат да тежат.
„Ние можем да генерираме смисли само временно. Не бива да живеем с илюзиите, че те могат да бъдат трайни и вечни“3– казва Венелин Шурелов. И ние наистина обитаваме едно време на мимолетността, на принципа проба-грешка, на непрестанния градеж, следван от непрекъсната разруха, време, дирижирано от огромните количества данни, от статистиката, от бързането да се замени неработещо с работещо; време, в което е лесно да страдаме по утопията за трайната следа, за отпечатъка на личността, който да драсне щриха, добавящ изведнъж перспективата на смисъла сред хаоса на многолюдието.
Но „Един човек“ е в мир с времето си. И може би точно в неговия мир се отваря тази малка врата за нас – да намерим и ние своето място в символния хаос, – и да не страдаме, когато съвсем скоро се наложи да го търсим наново.
Автор: Биляна Тодорова,
която се занимава с литература, театър и музика,
преподава по български език и е студент по българска филология
Фотографии към текст: Виолета Апостолова
_____________________________
1 Шурелов, В. Интервю за „Свободна Европа“. https://www.svobodnaevropa.bg/a/30933837.html [18.02.2021]
2 Шурелов, В. Лекционен курс „Теория на медиите“. 2021. София
3 Шурелов, В. Лекционен курс „Теория на медиите“. 2021. София