Един (сюр)реалистичен поглед върху приликите и разликите между горните две... понятия? Измерения? Малко е объркващо, но пък някак красиво.
(Рисунка - Ралица Секулидис)
Като физик съм свикнала винаги да търся логиката във всичко и понякога е изтощаващо. От мислене и премисляне често на човек не му остава време да се наслади и просто да почувства. Затова обичам сюрреализма като течение в изкуството – там логиката и интуицията са водещи, часовниците се разтапят и това не е лула. Това е рисунка на лула. It both makes sense and it doesn’t. В квантовата механика има нещо подобно.
Квантовата механика е една от най-сюрреалистичните идеи в науката. Изглежда нелогична и абсолютно неинтуитивна на пръв (втори, трети, милионен) поглед. Затова я обичам.
Според Ричард Файнман, ако някой твърди, че разбира квантовата механика, то значи не я разбира.
В квантовата механика има едно нещо (?), наречено вълнова функция. Тя е (много, много просто казано) математическо описание на квантовото състояние на изолирана квантова система (примерно електрон). Логично би било да се каже, че този електрон може да бъде в различни състояния. Но всъщност правилно е да се каже, че този електрон е във всички възможни за него състояния едновременно. Всички. Едновременно.
Електронът е на много места едновременно и няма как да се знае къде е (или поне ние да знаем, електронът може и да си знае), докато не бъде погледнат – тогава (неправилно, но интуитивно описание) “той решава къде да се намира”. Всъщност, дали тогава решава, или е бил решил преди да го погледнем, е много сложен въпрос (без категоричен отговор).
Именно това е причината котката на Шрьодингер да не е жива или мъртва. Тя е жива И мъртва едновременно, докато някой не погледне в какво състояние е горкото писанче – чак тогава то става живо ИЛИ мъртво.
В квантовата механика актът на наблюдение е нещо много фундаментално. Както и в изкуството.
Когато една картина е нарисувана, обективно погледнато, тя чисто и просто се състои от някакъв материал, образуващ правилни и неправилни форми с различни цветове върху друг едноцветен материал. Но когато някой я погледне, тя се превръща в нещо, провокиращо мисли и чувства. Мислите и чувствата са различни, в зависимост от наблюдаващия, но именно съществуването на този наблюдател е разликата между материал, образуващ правилни и неправилни форми с различни цветове върху друг едноцветен материал, и картина. Именно този акт на наблюдение променя всичко – картината е просто едно нещо (или нищо), докато не бъде погледната и не й бъде придаден смисъл. Или смисли.
В изкуството, без наблюдател, произведението означава само едно единствено нещо (или нищо), а наблюдателят го превръща в много неща едновременно. В квантовата механика е обратното – частицата си е в много състояния едновременно, докато наблюдателят не се появи и я погледне, та да бъде тя само в едно единствено състояние.
Май това е основната разлика между изкуството и квантовата механика. Както и всички други останали недискутирани разлики. Но със сигурност си приличат в едно – точно когато си мислим, че сме ги разбрали, разбираме, че не сме. Свиква се. И не се свиква.
И ако всичко написано по-горе звучи безсмислено (може и да е), Neil deGrasse Tyson си е казал - The Universe is under no obligation to make sense to you ("Вселената няма за дълг да ви изглежда смислена").
А можем и сами да ѝ придадем смисъл.